Най-сигурното последствие от последните терористични атаки в Париж е, че за нарастващ брой хора ислямът вече не е само религия, а социална категория. Той се приема за войнстваща религия и едва ли не всеки, който я изповядва е войнолюбец, нямащ място в християнска Европа.
Това е почти толкова вярно, колкото и схващането, че ако всички котки имат четири крака, и кучето ми също има четири крака, то следователно кучето ми е котка.
А светът е пълен с мюсюлмани, чиито разбирания за праведен живот им повеляват да вършат добро без значение дали насреща им стои друг мюсюлманин или неверник (по техните критерии). Може би всеки е срещал такива мюсюлмани, но не е оценявал добрината им като нещо извънредно, заради разбирането че да си свестен човек и да живееш според законите на страната си, е най-естественото поведение, което не изисква специално отбелязване. Дали обаче не е дошло времето да си спомним за добрите мюсюлмани около нас.
Съвсем наскоро светът на спорта бе разтърсен от една постъпка, която издигна на съвсем ново ниво разбирането за благородство и уважение към публиката. Само минути, след като отборът по ръгби на Нова Зеландия спечели световната купа, по време на почетната обиколка едно дете нахлу на терена за да докосне някой от любимците си. И след като първо бе смачкано от охраната, детето бе прегърнато от звездите на Нова Зеландия, а Сони Бил Уилямс го изпрати до трибуната при неговите родители. Там ръгбистът му подари златния си медал.
Онзи морален и материален израз на победата, за която той се бе трудил със съотборниците си в продължение на четири години, отиде на раменете на 14-годишно хлапе, което просто обича All Blacks. С очите си видях как хора, които дори не се интересуват от спорт, изпадат в сълзи, гледайки постъпка на видеозапис.
А сега не си представяйте, защото е самата истина – Сони Бил Уилямс е мюсюлманин. Резнак, ислямист и какъвто още обиден епитет може да се сетите за мюсюлманите, може да го адресирате и към този великодушен спортист.
Но как тогава е възможно да има такъв контраст между този най-видим пример за доброта в исляма и хората, които са готови да пожертват живота си докато отнемат този на неверниците.
Може би Сони Бил Уилямс е такъв, защото е израснал в богато и миролюбиво общество, което се стреми да дава равен шанс на маорското и бялото население.
Тук генерализациите са възможни, но грешни
От справките за миналото на атентаторите в Шарли Ебдо през януари, научихме, че това са хора с не лек живот, приемани за утайка на обществото, намерили усещане за мисия в джихада. Такива младежи напускат домовете си в развитите западноевропейски държави, за да отидат в горещините и пясъците на Сирия и северен Ирак. Или просто да направят атентат в Западна Европа. Социолозите и психолозите обясняват поведението им с тяхната изолация от социалния живот в държавите, в които са израсли. Тоест, че и развитите западни общества сами си създават джихадисти, като тъпчат мюсюлманските си малцинства да бъдат на дъното.
Социалната маргинализация помага на радикалния ислям, но не е единствена причина за него.
На този фон, да се твърди, че с повече толерантност и по-голяма отвореност западните общества могат ще пресушат почвата за радикалния ислямизъм, е изкушаващо. Но колко ще е вярно?
Осама Бин Ладен произхождаше от една от най-богатите фамилии в Саудитска Арабия, а строителната компания „Бин Ладен Груп“ се оценява на седем милиарда долара. В началото той е популярен, защото помага на афганистанските муджахидини да се бият срещу съветските окупатори. Неговата радикализация не може да се отдаде на бедност и социално изключване, а той далеч не е единственият богат саудитец, подкрепящ войнстващия ислям. Износът на ислямизъм е въпрос на държавна политика за Саудитска Арабия и отварянето на ислямски училища в България също се свързва с финансиране от близкоизточната държава.
Може ли да се търси обща формула за зараждането на джихадизма?
Социална изолация + финансиране от богата ислямска държава ?= тероризъм
Отговорът е не – тази злина може да има много източници. Социалното изключване е причина, но когато една от най-богатите държави спонсорира разпространението на радикалния ислям тесногръдието на западните общества не може да се сочи като единствена причина, най-малкото, защото, то е израз на страх и капсулиране в рамките на познатото, от което не се страхуваме.
Хората имат право да се страхуват от джихадизма, а стереотипното мислене все още е присъщо на по-голямата част от света.
Децата на имигрантите мюсюлмани във Франция и Белгия може да не са лоши, но не са лоши и белите християнски семейства, които се притесняват, че техните деца може да попаднат под вредни влияния. Само за да се допълни списъка с причините за радикалния ислям, припомням и мнението на руския генерал Александър Лебед, което той описва в мемоарите си:
„Ако убиете жена му и децата му, ако сринете дома му, човекът какъвто и да е бил, ще се превърне във вълк“.
Всъщност, това, което се проваляме да разберем е, че проблемите на са възникнали само по една изолирана причина и по същият начин не може на тях да се търси само едно решение. Точно колкото западните общества са длъжни да подадат ръка на маргинализираните мюсюлмански общности в бедняшките си квартали, поне толкова са длъжни и да налагат безкомпромисно върховенството на закона и светския характер на управлението, дори и това да изисква ограничаването на някои религиозни права.
Когато преди няколко години на централния площад в Брюксел бе поставена зелена кула с разклонения вместо коледно дърво, за да не се дразнят представителите на други религии, това беше опит за намеса в културата и историята на едно общество. И без значение дали бе поискано, или не от мюсюлманската общност, показва отстъплението на светските принципи, в които честването на религиозен празник се изживява като културно събитие. И това отстъпление, ако не да оправдае, поне може да обясни защо белите християнски общности се капсулират, недопускайки чернокожите (и не само тях) мюсюлмани в редците си.
Дали това е тесногръдо? По-скоро е инстинкт за самосъхранение, в който социалното изключване се явява защитен механизъм, срещу гласовитата вярност на бедните имигранти към исляма. Тук каквато и да било отстъпка, от която и да било страна, ще е като някой първи да остави пистолета.
А защо не и нов подход към международните отношения, в които наблюдаваме партньорство между богатия запад и мракобесни близкоизточни режими като Саудитска Арабия и Катар?
към цялата статия