Министерство на финансите планира да води политика на дефицити през следващите 4 години и да увеличава задлъжнялостта на държавата. В този текст ще опитам да обясня какво означава това за нас като данъкоплатци и какво можем да поискаме от политиците, за да защитим интересите си по най-добрия начин.
Планът на правителството е тревожен защото дефицитите, които залага, са дефицити на статуквото. Вместо да са дефицити на инвестициите, растежа и реформите, те ще бъдат дефицити на неефективната държава, притискана от демографски фактори и нежеланието на едрия капитал да проумее, че политика се води чрез разходите.
Ако това се проумее, ще можем да дебатираме по същество – да искаме ограничаване на сивата икономика и реформиране на публичния сектор, преди да прибегнем към вдигането на данъците. Но и това не трябва да се изключва като вариант.
Всъщност бюджетният дефицит и държавният дълг не са мръсни думи. Това са инструменти, посредством които държавата може да влияе на икономиката. Дори и заклетият либертарианец Калин Христов призна, че държавата се нуждае от инвестиции, които да създават мултиплициращ ефект (докато беше служебен министър на финансите). А той застъпи на поста си само три месеца, след като 2012 година приключи с най-ниския дефицит от началото на кризата и спестяванията бяха осигурени от държавните инвестиции.
В графиката, която прилагам под този абзац, се вижда оценката на Министерство на финансите затова как фискалната политика е влияела на икономиката. Правена е от експерти, за експертите на Европейската комисия в началото на 2014 година и показва, че годините, в които дефицитите са се свивали, всъщност правителството е вредило на икономиката. И обратно, през 2009 година, за която Бойко Борисов и първият му финансов министър Симеон Дянков се спукаха да се оплакват, че държавата е водена на съсипия, и харчовете са били като за последно, експертите твърдят, че е водена антикризисна бюджетна политика.
За да разсея съмненията, че програмата е минала през евентуална партийна цензура на Петър Чобанов, като пример цитирам и коментар от програмата за 2010 година, която бе изготвена по времето на Симеон Дянков:
„През 2009 година фискалната политика беше контрациклична. 2010 година се очаква да бъде про циклична, тъй като бюджетната позиция ще е ограничена от необходимостта да се балансира между стимулирането на икономиката и поддържането на макроикономическа стабилност“.
Тогава защо да се притесняваме от плановете на кабинета?
Проблемът е, че едва през 2014 година започна да се говори за инвестиционна програма на правителството, която да ускори икономическия растеж. Година след инициативата на Петър Чобанов, и ГЕРБ решиха да работят в тази насока. Но вместо да заложат инвестициите в бюджета, те ги отстъпиха на банката за развитие и общините с програмата за саниране на жилищни блокове.
През 2014 година като журналист в „Капитал“ попитах тогавашния министър на финансите защо инвестиционната програма на правителството му не е съпроводена с анализ за мултиплициращия ефект, който тя ще окаже върху икономиката. Такъв документ щеше да направи от инвестиционната програма нещо оправдамо и защитимо от всякакви политически нападки.
Днес неговият приемник Владислав Горанов, също не намира за необходимо да защити програмата за саниране с подобен доклад. И така дори и тя да е правилна, атаките към програмата създават усещане за недоверие.
И докато правителствата правят инвестиции с недоказан ефект, застаряването на населението и нереформираните държавни служби също въвличат държавата в излишни разходи. А успоредно с дефицитите държавата увеличава и своята задлъжнялост и ако продължава в същия дух, през следващите 20 години може да стигне опасни за икономиката равнища на държавния дълг.
Днес България не е заплашена от гръцки сценарий, и всеки който твърди обратното, лъже. Но е напълно възможно в даден бъдещ момент дълговите пазари отново да пресъхнат, и ако в този момент българската икономика не е подготвена да изплаща задълженията си, катастрофата ще е налице.
към цялата статия