Спирането на обществени поръчки решава само една от заплахите пред Бойко Борисов

Каква е връзката между спирането на обществените поръчки от миналата седмица и явлението „Динко от Ямбол“, което започна да лови бежанци по границата с Турция. Общото е, че и двете са следствие от разпада на държавността, който наблюдаваме при управлението на Бойко Борисов но докато спирането на обществените поръчки показва неговата борба за оцеляване, Динко показва защо Борисов е обречен да си отиде.

Спирането на обществените поръчки е опит за демонстрация на честност и принципност, както и непреклонност пред олигархията в борба срещу корупцията. Причината – очевидният факт, че България се проваля като държава не само пред българското общество, но и пред Европейските институции. За тях става все по-трудно да подкрепят Бойко Борисов като евентуална опора срещу руските домогвания, защото почват да приличат на колониални сили в епохата между Бисмарк и първата световна война.

Евентуално решение да сменят техния „негодник в България“ с друг е най-лошият сценарий за Бойко Борисов,а може би точно това става. Навярно вече е трудно за Ангела Меркел да обяснява защо стои зад държавник като сегашния ни премиер. В САЩ пък, където по традиция не се държи сметка за проамериканските сатрапи на местно ниво, притеснението е, че подкрепата за Бойко Борисов дискредитира водещата сила в НАТО така, че да приличат на Китай, когато подкрепя Северна Корея.

Докато Бойко Борисов бърза да оправи имиджа си в едно с този на евроатлантическите му покровители, може да се окаже пометен от трус с много по-голям магнитуд, идващ от съвсем различна посока. Става дума за миграционната вълна от изток, за която България става все по-вероятно трасе по пътя на запад.

Миграционният натиск

Нестабилността в Турция и блъфовете на Ердоган, че може да пусне свободно милионите азиатски мигранти да влязат в Европа вече имат проявление в България. Неизвестен до миналата седмица ATV любител от Ямбол – Динко Вълев, арестувал/пленил група нелегални мигранти и се гордее, че го направил, заплашвайки живота на един от тримата им приятели, които вече е проснал на земята.

Безкритичното отношение на медията към посланията, които отправи Динко, включително и за убиване, може да се обясни единствено с две неща. Или България се е разпаднала дотам, че да няма институция, която да санкционира пропускането на език на омразата, или че разпад има, но подобни „лъчетерапии“ са плод на някоя от задкулисните лаборатории, действащи в България. Нещо като: ако няма държава да пази границите, Динко и други национално отговорни люде щ е изземат нейните функции. Няма да убиват мигрантите, но може да ги понатупват и след това, те ще обясняват на роднините си, да избягват България.

Тревожното всъщност е, че двете обяснения не се изключват взаимно. Държавата може едновременно да се разпада до степен, че медийният регулатор е безсилен, а по същото време негласно да се насърчават местни опълчения, които да помагат на полицията и армията.
Това не е хубаво, но какво друго остава на България?

Ударното харчене за инфраструктура, за което управляващите искат дори да разхлабят фискалните правила иззе ресурс от други сектори, в които държавата все по-осезаемо се проваля. Такива са сигурността и отбраната, а най-безспорното доказателство е мизерията, в която работят командированите полицаи и вероятността в тяхна подкрепа да се изпратят военни.

Когато премиерът е фокусиран върху обществените поръчки, изливането на асфалт, някак си му идва удобно да повтаря, че е за европейско решение на миграционната криза. Тоест липса на комплексно решение за изграждане на оградителни съоръжения. Обществото обаче има собствен разсъдък и има право да се притеснява, дори след като чуе опорните точки на министър-председателя си.

Решението на Европейския съюз да отвори границите си за хора от Северна Африка , Близкия и Средния изток вече подкопава устоите на силни държави като Германия и Франция. На този фон България все по-отчаяно се нуждае от собствена доктрина за реакция на миграционната вълна, а ако предвид се вземе ограничеността на ресурсите, най-евтин и сигурен вариант остава да се засили контрола по границите, включително и ако се изградят огради по границата не само с Турция, но и по тази с Гърция и Македония.

Може да се окаже, че недопускането ни в Шенген е дори полезно, защото ограда по границата с Гърция е ограда с Шенген. Просто времената са такива, но очевидно ступорът, в който е изпаднал управленският център, е доста сериозен.

Държавата няма капацитет да осигури на мигрантите достойни условия на живот, но зависимостите на премиера не позволяват категорични мерки като затваряне на границите, каквито предприемат Сърбия, Унгария и може би Македония.

Идеята на всичко, казано дотук е, че Бойко Борисов може да си отиде не заради корупцията, а заради отказа да противодейства решително на миграционните процеси. Колкото и могъщи да са покровителите му в Берлин и Вашингтон, те не могат да го предпазят, ако му бъде поискана сметка защо е допуснал България да се превърне в задънена улица за мигранти с вход от изток и липсващ път на запад.

Мигрантите, каквато и да е причината да потърсят живот в Европа, носят свои културни различия. Тези различия водят до сексуални посегателства, бракове на малолетни и genital mutilations (това нарочно не го превеждам) и дори пет процента от тях да смятат изброеното за нормално, България има сериозен проблем, защото не може да си позволи да ги превъзпитава и интегрира.

Последното е задача, с която се провалят Белгия, Германия и Франция, и идеята, че ние можем да се справим по-успешно може да се роди само в главата на президента Росен Плевнелиев. Същият, който през 2013 и 2014 година се противопоставяше на изграждането на ограда по границата с Турция, както и на последващата идея полицията да бъде подкрепяна от формирования на военните.

Между другото, държавният глава в момента се намира в много странна позиция – от една страна призовава за интеграция и толерантност, а от друга да мълчи пред намеренията на кабинета, да прави това, което правеше и правителството на Пламен Орешарски. Не първият случай, в който проявява двоен стандарт, но може би поредният, заради който първият мандат, ще се окаже и последен.