Този текст е посветен на новите начини, по които българските политици комуникират с медиите. В него описвам прехода от разпространяване на стандартни прессъобщения към хвърляне на медийни бомби, или димки (според целта), по начин, който да затрудни адекватната реакция от качествените медии. Медиите, които сами заемат doggy style позиция са друга тема.
Тук става въпрос за журналистите на повикване, които взимат интервюта без много смисъл и полза за обществото, но в угода на тези, които ги дават. Не, че няма интервюта и за критичните журналисти и медии. Но в критичните моменти, винаги се прибягва до удобни такива.
Като разновидност на тази практика се открояват изявленията пред журналисти, които не са запознати с материята, за която политикът говори, или просто са доверчиви. В такъв случай може да се прокарат всякакви нелепици. И понеже е много вероятно доверчивите журналисти да захапят и да поискат подробности, въпроси от типа „как така“, „защо“, „откъде накъде“ са малко вероятни. В тази роля съм бил и аз.
Много подходящи за целта са и журналистите от провинцията, които дори и при най-високите си професионални качества, отразяват приоритетно местните теми и пристигането на човек от правителството с въпроси касаещи цялата държава, често се оказва чуждо на основната им подготовка.
Връх в дребнохитруването (и основна тема на този текст) обаче е да се дават телевизионни интервюта на популярни журналисти, които се принуждават да покриват всякакви теми и поради това се превръщат в пенкилери. Такива са повечето сутрешни блокове, но такива са и уж иначе сериозните водещи на публицистични предавания от края на деня и от следобедите на уикенда. Или от радиостанциите.
И примерите не са един, или два. Днешният министър на финансите Владислав Горанов вече е дал две интервюта за Радио К2. Моите уважения към професионализма на журналистките, а и комплименти за външността на някои от по-младите, но нито една от тях не е чисто финансов журналист и ако бъде попитана за разликата между бюджетно салдо на касова и начислена основа, както и за салдото в структурно отношение, едва ли ще се справи с отговора.
Освен за К2 Владислав Горанов даде и две интервюта за Диана Найденова, едно от личния си автомобил, и едно от самото министерство. Горанов сам е виновен за суетата си, че превърна спечеления мач в повод за бъзици с едно наглед невинно изказване, но не се променя фактът, че предпочита да говори пред журналисти пенкилери.
И в това Горанов не е пионер
Предишният финансов министър в редовно правителство – Петър Чобанов също използваше такива практики. Като изключим задължителните му появи в „Панорама“ по време на банковата турбуленция от лятото на 2014 година, ще се запомни и интервюто, което той даде за Иван Гарелов по ТV7. Честно, чудя се как не развих диабет от цялата захаросаност, която бе поднесена на зрителите. И то след няколкоминутен увод от страна на Гарелов.
Подобни неща едва ли биха се случили, ако в медиите не цареше раболепие пред правителствата и олигархията и ако дефицитът на финансов ресурс не ги ограничаваше да инвестират в сътрудници, които да правят проучвания за водещите. Ако медиите си правеха труда да бъдат наистина критични, министрите сами щяха да се обръщат към ресорните журналисти, защото само с тях щеше да е възможно експертното комуникиране по дадена тема.
Пример затова е времето на Милен Велчев като министър. Може да се говори много за неговото наследство, но една незаличима заслуга е, че при него започнаха обучителните семинари за журналисти. Така бяха подготвени репортери, които разбират от тематиката достатъчно, че да я разясняват ясно и на обществото. И затова Милен Велчев предпочиташе да общува с ресорните репортери. Пламен Орешарски също, докато беше финансов министър.
В контраст, днес интервютата на финансовите министри за неподготвените журналисти, се качват на сайта на финансовото министерство и колегите им са принудени да ги изчетат, за да са сигурни, че не пропускат нещо, което трябва да се отрази. Така вместо да се пишат дълги и напоителни прессъобщения, които трудно могат да обхванат много теми, просто се дава едно интервю и мултиплициращият ефект е постигнат. Кажете, не се ли превърнаха придворните журналисти в новите пресцентрове?
Спомням си как един от най-добрите финансови репортери се гордееше дълго време, че не е взимал интервю от министъра на финансите и от шефа на НАП. …докато не го накараха да вземе такова.
към цялата статия