goranov - Copy
Финансовото министерство иска от журналистите на „Капитал“ да оформят и изпращат запитванията си съгласно Закона за достъп до обществена информация. Без съмнение неприятелски ход, чийто изход ще е много интересен. / Снимка: БГНЕС

Конфликтът „Горанов – „Капитал“ може да показва синдрома на „вечния виновен“

Министерство на финансите от два месеца отказва да отговаря на въпроси, зададени от журналисти на „Капитал“, освен ако те не са оформени надлежно по Закона за достъп до обществена информация. За това съобщиха от изданието миналата седмица, а мярката вероятно е съгласувана с министъра Вадислав Горанов, като е по-вероятно изрично да изпълнява неговата воля. По този повод може да се теоретизира много, но когато се случи нещо такова е добре да се има предвид, че мълчанието е рефлексия на някакво действие или поредица от действия. Реакцията може да се обясни с едно от трите неща – комплексарска нетърпимост към критики, гняв срещу разобличаването, но може и да се обяснява с класическия синдром на „вечния виновник“.

Той се обяснява с разсъждението, че „каквото и да направя, все ще ме представят в негативна светлина, затова ще правя каквото си знам, но нека поне платят цената за отношението, което демонстрират“.

В тази ситуация попадат не само политици, присъща е и на спортисти и на артисти. Лошото е, че докато някой си мисли, че наказва медиите, всъщност наказани остават читателите.

Явлението е познато и по света

В един период Симеон Дянков отказваше да разговаря с представители на вестник „Сега“, или поне така ми каза в опит да възпита сервилност. В Съединените щати например, ако администрацията на даден президент определи журналист като необективен, спира да го качва на борда на Air Force 1 при пътуванията на Държавния глава. Така отразяването на президентскит воаяжи се затруднява и създава разходи за медията му, които може да се спестят със смяна на редакционната политика, или поне на журналиста.

Peef_Goranov
Тази снимка маркира новата ера в отношението на „Икономедиа“ към Владислав Горанов. Първоначално напрежение нямаше, защото Симеон Дянков ръководеше Министерство на финансите, но днес Горанов лично понася редакционната политика.

В конкретния случай Владислав Горанов е считан от изданията на Иво Прокопиев за удължение на Делян Пеевски и понася онова отношение, което редакционната политика на „Капитал“ и „Дневник“ отрежда на онази част от „задкулисието“, която е свързана с ДПС. От своя страна, министърът е убеден в правилността на редица от действията си, които изданието критикува и смята, че всяка нападка е мотивирана на общи основания, а конкретните аргументи издишат.

Този текст обаче не е посветен на конфликта между министъра и изданията на „Икономедиа“. Не съдържа и грам опит за арбитраж на отношенията между двете страни.

Само използвам казуса като повод да изложа пример за медиен рекет, в който със сигурност има „вечен виновник“ и той няма друг полезен ход освен игнорирането на злонамерената медия. Без да твърдя, че финансовият министър е прав да постъпва като вечен виновник, показвам, че това поведение не е безпрецедентно.

С примера се надявам единствено да повдигна нивото на дебата до степен, да се изложи една малко осветявана гледна точка. Проумяването й ще е покаже, че в публичния ни живот често се преплитат твърде много интереси и е допустимо една засегната страна (личност, или институция) да се почувства атакувана от конкретна медия не заради действията си, а по поръчка на някое заинтересовано лице.

В този случай медиацията между засегнатите и средствата за масова информация е повече от необходима, поне ако страните наистина са добронамерени в работата си. В противен случай става дума за задкулисни сблъсъци, от които аудиторията вижда само малка част от истината.

Ще те клеветим докато ни платиш

В миналото си работих в държавна структура, като голяма част от действията й се изопачаваха и представяха в негативна светлина от една компрометирана медия с уеб сайт и периодично печатно издание. Като част от отдела за връзки с обществеността голяма част от работата ми отиваше да ограничавам щетите от клеветите и манипулациите на този вестник.

Няма да спомена името му, нито конкретни статии, защото ще определя действията му като рекет и рискувам да си навлека правни неприятности. „Ще ви плюем, докато не почнете да ни плащате“, беше тяхното поведение.

В този наистина малотиражен периодичен вестник отказваха да проумеят, че ръководството на институцията бе сменено с изцяло нов директорски състав. В нея имаше трима нови изпълнителни директори, които дойдоха с идеите си и задачите, поставени от коалицията, която ги прати. В тази среда беше нормално да ограничат публичните изяви, докато не изготвят цялостна стратегия за действие и по нея да напаснат медийната си стратегия.

Да искат от вицепремиера да лобира да им платим бе най-голямото им падение.

Ако бяха проявили няколко месеца търпение, докато се формулира подхода към медиите, можеше и да получат нещо. Можеше и да не получат нищо, защото комбинацията от тираж, посещаемост на сайта им и профил на читателите им бяха тотално встрани от целевите групи, до които искахме да стигнат посланията ни.

Осъзнавайки риска да бъдат отсвирени, те се обърнаха към вицепремиера Даниела Бобева да ни натисне и да им дадем някакви пари (става дума за десеткки хиляди левове). Чест прави на Даниела Бобева, че не се опита по никакъв начин да ни притисне. Напротив, тя си играеше играта да се усмихва и да не отказва открито, но после даваше ясно да се разбере, че това не е въпрос, който тя трябва да решава и ние сами трябва да си изберем къде да рекламираме.

slagachi

Това не бе известно на главния редактор на въпросната периодича медия и получихме писмо, в което се обясняваше, че уж Даниела Бобева е дала благословията си да рекламираме във въпросната медия.

Това писмо изразяваше и готовност за съдействие под формата на „скрит пи-ар“ – корпоративна информация, подготвена от нас да се представя под формата на собствено медийно съдържание. Тоест, предлагаха да пишат информационни дописки за новите ни продукти и така да обясняват достойнствата им под формата на техни собствени наблюдения. Естествено, ние трябваше да си платим, но това нямаше да се разкрие пред читателите на вестника.

Поръчкова журналистика, и „скрит пи-ар“ са две определения за едно и също явление.

Няма какво да си говорим, терминът „скрит пи-ар“ е евфемизъм за поръчкова журналистика – ние плащаме, а някой пише, каквото му кажем. Горд съм, че и когато ни рекетираха, и когато сами се изкушавахме да прибегнем до този инструмент, в крайна сметка надделяваше въздържанието.

В търсенето на изход, един от директорите ни се свърза с друг мениджър от голяма фирма в нашия сектор, но частна. Той обясни, че е бил обект на рекет в продължение на няколко годоини от същата медия, но след като накрая им платили 25 хиляди лева, получило оферта с още малко доплащане да получи годишната награда в класация, чието име отново умишлено премълчавам.

Докато ръководството ни не се смени, а с него напуснах и аз, този вестник не получи никакви пари. Вместо това бях натоварен със задачата да проведа няколко неформални срещи с журналисти и на тях да покажа писмото, с което главният редактор на медията ни искаше пари. Така журналистите от другите медии разбраха, колко нечистоплътна е медията, която бе флагман на критиките срещу нас.

А от медията, която ни клеветеше дори и не им искахме право на отговор. Просто всеки път, когато излезеше някаква клевета се свързвах с журналисти на останалите медии да им обясня в какво се състои лъжата на конкретния вестник, така че да знаят нашата гледна точка, ако решат все пак да публикуват нещо. А нашата гледна точка, без изключение, всеки път тотално обезсмисляше каквото и да било внимание към лъжите на конкретния вестник. Само веднъж един от най-уважаваните от мен вестници побърза да препубликува неверните твърдения на медията в една от онези недели, когато други новини навярно са липсвали, но след по-малко от 24 часа трябваше да публикува напълно противоположната информация.

Слагачеството на издателите и главните редактори в опитите да привлекат рекламодатели понякога достига уродливи форми.

Никога не поискахме право на отговор от медията клеветник, защото знаехме, че имаме работа с нечистоплътници, които се маскират като журналисти. Нямаше и съдебни искове, но само защото законодателството ни има сериозни пропуски. Останахме само с неформално разобличаване на изданието пред останалите журналисти.

Само ще добавя, че за десетте ми месеца в тази институция от изданието рекетьор ми се обадиха само два пъти с искане да коментираме техни публикации и след съгласуване с директорите им отговаряхме изчерпателно в рамките на минути.

Извън работата ми за въпросната структура, също съм успявал да видя търговски предложения от медии към компании, които се канят да рекламират и спокойно мога да кажа, че читателите нямат представа на какво подлизурство са склонни иначе горди главни редактори и медийни собственици, които периодично са канени да говорят авторитетно от телевизионните екрани.

Медийната среда няма медиатор за разрешаване на конфликти с институциите и това е проблем.

Та толкова по въпроса – медиен рекет съществува, и на този фон стратегията на защита чрез мълчание изглежда легитимно право на дадено лице, което се счита за засегнато. Може да се спори дали това е най-добрият подход, но е подход.

След казаното дотук, мога да предположа, че най-полезно в конфликта между финансовия министър и „Капитал“ е да се потърси някаква форма на медиация. Това не е задължително да означава смекчаване на тона. Може да се стигне и до определение, че засегнатата страна преиграва в претенциите си, да е ощетена.

В Обединеното кралство например има комисия по оплакванията от медийна необективност, която излиза със становища, които може изискват опровержение и извинение от една медия, ако необективността й се докаже.

В България май също имаше Етична комисия, но дейността й така и не можа да се възприеме като релевантен арбитър между медиите и обектите на техните публикации. По-зле за хората, защото те са най-големите губещи.

 

Tags , , , , , , , ,
към цялата статия

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>