Управителят на Българска народна банка Иван Искров получавал 45 000 лева заплата, обяви в парламента народният представител Велизар Енчев. Думите му се разпространиха вирусообразно и почти изместиха иначе заприличващата на сапунка, тема за съдебната реформа.
В дискусията, която последва, се чуха много глупости и спекулации, но изпъкнаха няколко важни въпроса, чието систематично разглеждане ще позволи да се формира и по-информирано мнение по въпроса.
Те са:
– Колко получават високопоставените лица в централната банка?
– Заслужени ли са такива равнища на възнаграждение?
– Имат ли право хората да знаят какви са тези възнаграждения?
Отговорът на първия въпрос се намира в чл. 23, алинея трета от закона за БНБ, който казва че:
Трудовото възнаграждение на служителите на банката се определя от управителния съвет, но то не може да е по-ниско от средното възнаграждение на служители със съответни функции в други банки в страната.
Заплатите на Управителния съвет пък са осреднена стойност между заплатите на аналогичните длъжности в трите най-големи банки в страната. В момента това са Булбанк, ДСК и Първа инвестиционна банка.
Възнагражденията са такива, защото се предполага че начело на централната банка стоят хора, които са изключително „високи топки“ и само възнаграждение от този сорт, може да ги мотивира да го заемат. В противен случай може да се ориентират към някоя от частните банки, или чужбина. Това важи с пълна сила за новият управител Димитър Радев, който напусна длъжността си в международния валутен фонд, а тя върви с пенсионен план и практически никакви главоболия.
Провалът (който си е чист отказ) на Българска народна банка да предотврати източването на Корпоративна търговска банка обаче показа, че само високото възнаграждение не е достатъчно да се осигури стабилност в банките и системата. Искат се твърдост, почтеност и смелост – все специфики, произтичащи от държавата, в която се намираме, и които поставят допълнителни високи стандарти за високите постове, чието възнаграждение дискутираме. Може би трябва да има и санкциониращи механизми в допълнение към мотивиращите, но никой не може да отрече, че високите заплати са част от пакета за мотивиране на гуверньорите.
Премълчавана функция на валутния борд е, че забранява рефинансирането на банки, включително и разграбвани. Затова бе измислено донори да са държавните фирми.
Федералният резерв на САЩ, на Bank of England и Европейската централна банка провеждат парична политика, създават и прилагат регулации и осигуряват онази възможност за извисеност на един икономически и банков ум, която Българска народна банка не предлага.
Фиксираният валутен курс не позволява монетарна политика. Заради провала на БНБ с паричната политика, който се изроди в криминално рефинансиране на фалиращи банки през 90-те, БНБ беше лишена от мандата за провеждане на парична политика.
Днес банковият надзор е кастриран от олигархията и всички виждат решението не в изграждането на надзорен капацитет, но в преструктурирането му. В новия си вид, като част от европейския банков механизъм надзорът ще е нещо като РПУ, което е подчинено на европейската банкова полиция. Дори и тогава, ще са нужни високи възнаграждения. Иначе експертите просто ще отидат в търговските банки.
Или казано с други думи, след преструктурирането си централната банка отново ще трябва да се управлява от хора с високи възнаграждения. Защото трудът им ще трябва да е високо квалифициран, но в същото време липсата на автономия и свобода на действие ще ограничат сериозно всяко интелектуално предизвикателство, с което един служител или гуверньор на централната банка може да се гордее и да осребри след напускането си. На запад това става под формата на мемоари, или скъпо платени лекторски часове. А точно тези ползи от репутацията, мотивират хората да заемат високопоставени, но относително ниско платени публични постове в западния свят.
Призивите за запазване в тайна на възнагражденията, които се получават в БНБ, показват носталгия по cosa nostra.
Накрая, въпросът дали обществото трябва да знае какви са възнагражденията. Отговорът е категорично – да. За 25 години след краха на комунизма Българската народна банка се провали два пъти. И въпреки това твърди, че е държавната институция с най-голяма концентрация на сиво вещество. Дори и да е така, тезата, че каквото става в БНБ трябва да си остане в БНБ, поне към момента се показва вредна.
Независимостта на централната банка не е повод тя да става организация от типа cosa nostra и публичността на възнагражденията, както и контрола за това какъв резултат се създава в замяна на тези възнаграждения, са само първата стъпка пред истинското преструктуриране на Централната банка.
към цялата статия