Честванията на двадесетата годишнина от клането в Сребреница няма да бъде забравено лесно. Опитът за разправа на стотици босненци със сръбския премиер Александър Вучич оскърби цялата държава Сърбия и дълго време ще се помни отказ да се приеме една ръка, подадена с фалшиво покаяние и предложение за приятелство.
А че жестът е фалшив може да се съди по реакцията на Александър Вучич. Само ден по-рано, когато Русия спря с вето резолюцията на съвета за сигурност към ООН, която описваше трагедията в Сребреница като геноцид от страна на сръбските сили спрямо мюсюлманското население на Босна и Херцеговина.
„Днес е велик ден, защото не позволи Сърбия да бъде стигматизирана, а с нея и сръбският народ“, каза по този повод президентът на Сърбия Томислав Николич, а ден по-късно премиерът Вучич потърси помирение. Сякаш държавният глава не се бе възрадвал на имунитета, с който се сдоби страната му, срещу моралното осъждане на престъпленията, които бяха извършили нейни представители.
За тази година обаче това бе вторият случай, при който се отбелязва трагедията на един народ, преследван от друг народ.
На 24 април светът се преклони пред геноцида срещу арменския народ. Редица държави приеха, че става дума не за смътни времена, при които арменците като малцинство са понесли по-жестоки изпитания, а че те са били обект на целенасочено унищожение от страна на Осмаманската империя.
В противоречие с повечето държави от развития запад, президентът на САЩ Барак Обама отказа да назове трагедията на арменския народ с думата геноцид. И така Обама се подложи на унижението да се отрече от обещание, което бе дал изрично по време на кампанията си за белия дом.
Като изключим, че е грозно един човек да нарушава обещанията си, това бе единственият логичен ход на американския президент, чиято държава има интереси в близкоизточния регион и Турция се явява основен съюзник за защитата на американските интереси. Следователно Съединените щати нямаха интерес от влошаване на отношенията със своя съюзник Турция и предпочетоха да не осъдят престъплението, извършено срещу арменците от техния съюзник.
Ходът на Обама, макар и труден за оправдаване е разбираем, защото може да се обясни като защита на националния интерес.
Същото разбиране за национален интерес защитаваше и Русия, която не позволи Съветът за сигурност на ООН да определи клането в Сребреница като геноцид. След присъединяването на Бълрия и Румъния към НАТО руската федерация видя как Балканският полуостров стана територия доминирана от други велики сили. Защитавани във военно отношение от САЩ и обвързани икономически с Европейския съюз България и Румъния се наредиха до Гърция и Турция в списъка на прозападните балкански страни. Подобно нещо се случва и с Косово, които дължат независимостта си на САЩ, макар и западноевропейските велики сили да изтръпват при мисълта да допуснат още една бедна балканска страна в семейството на Европейския съюз.
Така Сърбия се оказва последният съюзник на Русия на Балканите и беше напълно логично Руската федерация да наложи вето над един текст, който щеше да унижи Сърбия.
Ако рекапитулираме подхода на двете велики сили – САЩ и Русия към зверствата в Армения и Сребреница, ще видим как всяка от страните нарича едното престъпление „геноцид“, но пасува когато другото да се определи по същия начин.
Нищо повече от „Realpolitik”. С този термин се означава външната политика на една държава, когато не се води на базата на идеологии, а лежи върху разбирането за национален интерес и наличните сили, с които да се защитава.
към цялата статия