Всички журналисти се трудят за прехраната си и не е лесно да напуснат при първия сигнал, че редакционната политика е продадена. Друг въпрос е дали като ти се отвори възможност да напуснеш, продължаваш на същото място и дали правиш избора си за пари, или заради принципи.
Но напълно безпристрастни медии в Бъргария няма и проблемът е в собствениците. Журналистите са само жертви, волни, или неволни.
Само в рамките на един месец българското общество получи няколко повода да се замисли какво е състоянието на медиите, от които трябва да се информира. Първо един министър си призна, че поема разноските за скъпо струващо пътуване на журналисти, които са му приятели, а след това частен съдебен изпълнител с помощта полицаи, чиято бройка е достатъчна да се сформира една моторизирана рота, опита да затвори телевизия, под предлог, че финансовият й модел се е провалил.
Но това не е всичко. Веднага се намериха представители на професията, които да заявят, че са повече журналисти от другите и да ги обидят, като ги нарекат „наемници“.
Породената дискусия е полезна, защото издига въпроса как да пазим не само свободата на словото, но и правото да се информираме. Това е дискусия за несвободата на журналистите и за зависимостите на издателите и главните редактори. Те могат да се прикриват по много изтънчен начин, но не означава, че не съществуват. И тук не става дума за продажност на журналистите. Продажни, или обяздени са собствениците, а журналистите са просто хора, които опитват да си изкарват прехраната.
Според набора си от лични качества, журналистите успяват да заработят в повече, или по-малко престижна медия, но в края на деня всеки вижда неща, които нямат общо с идеала за журналистика.
Моделът е ясен. По-евтино е да се подкупи един журналист, но това се разбира бързо и ако издателят и главният редактор са си на мястото, го уволняват. По-скъпо, но далеч по-сигурно е да си купиш издател. Това става задължително с посвещаване и на главния редактор и се случва по няколко начина:
– рекламиране
– кредитиране и спонсориране
– ползи и възможности за друг бизнес на издателя
Разбира се, невинаги рекламирането е тъждествено равно на подкупването. Подкуп става, когато рекламите се отпускат в замяна на хвалене на рекламодателя и неглижиране на компрометиращата информация за него.
При кредитирането и спонсорирането всъщност, едва ли може да се говори за подкупване. Тогава самото съществуване на една медия се подпомага от някой с пари и неговата задоволеност от създаденото съдържание често е определяща затова дали медията ще получи следващия кредитен транш или друга форма на спомоществувателство.
Най-удобно е, когато издателят обвързва редакционната политика на медията си с някой, който му предлага възможности за печалба в друга бизнес сфера – строителство, индустрия, или каквото си изберете.
В този случай няма директни парични потоци, които да се проследят и всички връзки са косвени.
За този модел се налага само да намериш млади наивни журналисти с определен идеологически уклон, пред които да маскираш нещата като налагане на ценности. И над тях да сложиш главен редактор, който да се успокоява, че може да има и бизнес интерес, но той съвпада с ценността, която се приписва на медията.
Не вярвате, че е така ли? Ако искате, отделете 20 минути от ценното си време и проверете сред водещите „десни сайтове“ дали няма един, който тотално пренебрегна новината, че Радан Кънев нарушава закона и пуши на закрито в ресторант. След това отворете по-скорошните му статии, от времето, когато Кънев публично се покая за пушенето и ще откриете новина, в която организация на противници на пушенето е възхитена от достойното покаяние на политикът-реформатор.
Същият този сайт онзи ден цитира доклад на една про-американска неправителствена организация, която описва ползите от трансатлантическото търговско споразумение (между ЕС и САЩ), но тотално игнорира алтернативен доклад, който показва рисковете за България. И двата документа бяха оповестени в един и същи ден, но отражение намери само единият, този който защитава инициативата на Съединените щати.
С аргументите, които приведох дотук, не искам да кажа „всички са маскари“. Досега не съм видял българска медия, която да се издържа изцяло на пазарен принцип и затова смятам, че е оправдано на медиите да се помага – от фондации, или с държавни субсидии. Това се случва и във Франция, която е дала едно от двете главни течения в модерната журналистика.
Но водещо е доколко медията погазва ценностите на журналистиката, като безпристрастност, обективност, вярност пред фактологията.
Ако дарителят-спонсор на една медия приема тези принципи, дори и те да доведат до критики към него самия, няма да има никакъв проблем. Но ако очаква ниформацията да се изкривява, когато се отразяват неща, които го касаят, това си е корумпиране. Корумпиране не по смисъла на Наказателния кодекс, а корумпиране на идеята за журналистика. И ако някой издател се хване на такова хоро, той също се корумпира без значение дали го прави по изтънчен начин, който да не дразни хората.
Но това означава ли автоматично, че и журналистите във въпросната медия са корумпирани? Ако тръгнем да търсим обобщаващ отговор може и да го намерим и е много вероятно той да не ни хареса.
Освен това всички хора имаме пристрастия. И сме склонни не просто да простим, когато някоя медия споделя пристрастието ни. Ние я харесваме, потребяваме съдържанието й и насърчаваме издигането на нашето пристрастие в ранг на ценност, която може да оправдае един или дуг компромис със други наши схващания. Няма значение дали това е икономически принцип, политическа идеология, или футболна запалянковщина – моделът е еднакъв.
Но това не променя факта, че в България НЯМА МЕДИЯ без своя политика, която да изкривява реалността в дадена посока. Разликата е само в посоката и в мащаба на изкривяването. И потенциални жертви на тази болест са всички журналисти.
ПС
Затварянето на ТV7 няма нито да изкачи България в касациите за медийна свобода, нито ще спре поръчковата журналистика. Можем само да чакаме и да видим следващата платформа, към която ще се насочат ресурсите на така нареченото „задкулисие“. А то се превърна в нарицателно, зад което се крием, когато не искаме да назовем някого поименно.