Европейските общества отказват да проумеят основни неща за мигрантите и бежанците

Изминалите седмици позволиха в България все по-отчетливо да изпъкне противопоставянето между две обществени групи. Тази на активистите, които искат хуманен подход към мигрантите от Близкия Изток и Африка и тази на прагматиците, които смятат, че националният интерес изисква хладен до коравосърдечен подход. За сега и двете групи предпочитат да се окопаят в траншеите на остарели понятия и норми на международното право, които не позволяват да се осъзнае проблема и да му се потърси адекватно решение. Спорът е дали това са хора, бежанци по смисъла на женевската конвенция, или мигранти, които търсят по-добри условия за работа и доходи. И същият проблем е напълно видим и на европейско ниво, като вече няколко години той само се задълбочава.

Това е заключението на статия от август 2013 година „Не е 1999, Костов го няма, а бежанците идват“ и показва, че може би българската политика по отношение на бежанците не е била лишена от прагматизъм. Самият факт, че тези послания звучат еднакво актуално и днес, е доказателство, че Европейският съюз се проваля да реши проблема с миграцията от Близкия изток и Северна Африка.

На фона на всеобщия провал на Германия, Франция и Обединеното кралство да наложат общо европейско решение на миграционната криза, действията на държави като България и Унгария отразяват схващането „сами сме и ще се оправяме както сами решим“. Проекция на това мислене е, че сме твърде малки за да посрещнем такъв проблем сами и за това е по-добре да отклоним прeдизвикателството, като изградим огради по границите ни и спрем миграционния поток. Не изглежда много хуманно, но със сигурност отразява стремежа към стабилност, докато големите страни не измислят нещо и не поемат отговорността си.

И в тази област политическите сили показват изненадващо единство и приемственост, като се почне от Иван Костов, през Пламен Орешарски и се стигне до Бойко Борисов. Колкото и да звучи грозно, но на тяхната аргументация, че пазят националния интерес и ограничения ресурс на държавата, активистите противопоставят лозунги, които далеч по-развити държави също отказват да следват (интересно е да се припомни, че „лошят“ Костов все пак отдели бюджетни средства за изграждане на лагери върху територията на Македония, което бе форма на загриженост).

Основание да твърдя, че водещите европейски икономики търпят крах пред миграционната вълна, дава фактът, че квотите за разпределение на 45 000 мигранти / бежанци са нищо на фона на милионите, приети от държави като Ливан и Турция.

А провалът на великите сили идва от затварянето на очите пред реалността, че трябва да се гледа по нов начин на миграционните процеси.

Основен рефрен на активистите е, че развитите европейски държави имат цивилизационен дълг да подадат ръка на хората, които бягат от войни и преследвания.

Доминиращото схващане на прагматиците е, че се овладява поток от икономически мигранти, които идват от държави, където животът им не е заплашен, но качеството на живот е катастрофално ниско, а за институционална среда не може да става и дума. Ако са бежанци, трябва да си стоят в Ливан и Турция. Тръгнат ли по-на запад, спират да са бежанци и стават мигранти.

Това, което и двете страни правят е да си заравят главите в пясъка за противоположната гледна точка. Опитът тя да се проумее, може да доведе до решения, които са им трудни за преглъщане. Като например, че има ново трето явление – бежанци от мизерията и безперспективността. Това са хора, които не са задължително преследвани като дисиденти, но държавите им са провалени и те не виждат възможност да отглеждат семействата си в условия на хронична гражданска война, липса на публични услуги и перспектива да постигнат добруване.

Тези хора със сигурност ще струват скъпо на бюджета на всяка европейска държава, а на всичко отгоре може и да откраднат работни места на местните граждани, което подхранва националистическите сантименти. Това явление вече подкопава устоите на Европейския съюз, като кара Обединеното кралство да иска предоговаряне на европейските принципи за свобода на движението.

И все пак, проблемът съществува и развитието му може да придобие неочаквани измерения

През 1938-ма година в Германия е било държавна политика евреите да се дискриминират и тормозят. Поради факта, че все още не е имало концентрационни лагери и геноцидът не е стартирал, части от обществата на съседните държави са разглеждали еврейската миграция като риск. И късогледството им косвено е стимулирало ужасите на холокоста (снимката над този абзац отразява именно недоволството на англичани срещу пристигащите германски евреи).

И макар да е трудно да се прогнозира бъдещето, когато милиони оценяват живота си като скапан и търсят спасение в миграцията, миналото е добър източник на хипотези какво може да се случи, когато силните и развити общества неглижират проблем, който не трябва да се пренебрегва.

Без да призовавам и да твърдя, че съм пророк, започвам да допускам, че в главите на някои западни (а може и източни) лидери ще се роди идеята за създаване на международни протекторати върху териториите на Ирак, Либия и може би Сирия. Финансирани с постъпленията от продажба на петрол, с наложена светска власт и върховенство на закона, тези зони ще осигуряват възможност за нормален живот на хората, които днес опитват да се преселят в Западна Европа.

В това действие ще има логика. Държавите, чиито територии може да послужат за основаване на протекторати са провалени. Суверенитетът им е източник на нестабилност и трагедии. Проблемът е, че трудно развитите западни общества ще приемат идеята да се намесят включително и с военна сила в един подобен проект. Дали активистите, милеещи за мигрантите, ще одобрят проливането на кръв в името на мигрантите? Още по-важно, дали на по-късен етап развитите нации няма да бъдат принудени да сторят това, вместо сега да го направят от позиция на силата? Историята пази доста примери, най-вече за цената на бездействието.